Явор Гърдев: когато политици и държава се откажат от културата, обществото подивява и озверява

Снощи в предаването ми "Седмицата на живо" по Евроком бях поканил режисьорът Явор Гърдев. Темата беше озаглавена "Театър по време на чума. Културата ще ни излекува ли?"
Искам да споделя тук думите на моя гост, защото те заслужават не само да бъдат чути, но и прочетени и върху тях да бъде сериозно помислено. Феномените, които той описа са видими за всички ни и колкото по-бързо осъзнаем, че трябва да се действа, за да ги преодолеем, толкова по-малко ще се лутаме като нация.
Ето видео от самото участие, а след него съм свалил и най-важните отговори според мен.

Имаше ли по-добре развиваща се култура през социализма?

Доколкото това беше част от идеологическата машина тя беше поставане на престижно място в ощбеството по време на социализма. Това беше дейност, която в известен смисъл даваше комфорт на хората, които се занимават с нея – социален комфорт. След това се случи нещо, което за съжаление не е най-доброто – заедно с водата изхвърлихме и бебето ако мога метафорично да се изкажа. Става дума за това че заедно с изхвърлянето на идеологиеското замърсяване, идеологическия шум вътре в тази сфера, нейният престиж падна до много ниско престижна в нашето общество дейност, каквото между другото се случи и с всеки вид интелектуален труд в тази страна. Което е общо взето белег за подивявае на едно общество. Когато се въведе като единствен регулатор пазарен механизъм в общества, които не са доизживяли периода на просвещение и на просвещенска държавност такава, която се опитва да прави от собственото си население граждани, да ги превърне в гражданско общество,тогава така се измятат ценностите ако мога така да кажа и обществото подивява. То изважда такива културни форми, които са най-близки и най-достъпни и забравя някакъв културен начин на съществуване, който преди това е бил натрапен, втълпен или изискван по някакъв начин, но в момента в който изцяло се изгубва, тогава обществото започва да подивява както в тази, така и във всички останали сфери. Общо взето това се случи.

Защото този тип престиж ако погледнете в европейските общества, престижа на тази дейност се пази. Той се пази в Германия, в скандинавските страни, пази се във Франция, пази се в Южна Европа, доколкото това е възможно, тъй като това са по-бедни общества.

Как се върви в обратната посока – така че да не подивява обществото?

С въвеждане на добре балансирани комбинирани критерии. Когато се въведе само един критерий всъщност в това е и проблема. Когато властта по принцип се отказа от това да управлява хората чрез просвещаването им, защото такава амбиция имаше социалистическата власт (друг е въпросът дали тя я е изпълнявала, въпроса е че се заявяваше такава амбиция), имаше една показност в това отношение и имаше определени социални нива, които биваха подпомагани изкуствено в много голяма степен. Въпросът е, че когато това изчезна напълно и просвещенския ангажимент на властта да издига, (защото това съществува от самото начало на просвещението като тенденция в европейската политика особенно в териториите на централна Европа и на изток), когато този ангажимент напълно отпадна, а той вече е отпаднал - сега вече политиците не говорят за това да се издига културното ниво на хората и на населението, сега става дума за това да бъдат управлявани хората такива, каквито са. Което по много ясен начин обяснява и вота в България, защо той е така конструиран и защо такива хора биват избирани на власт – това не е случайно. Такъв е вота, когато отпадне този вид йерархия, защото това е вид йерархия в обществото – йерархия на ценностите.

Когато йерархията на ценностите бъде подменена или забравена, тези дейности падат долу, на социалното дъно или някъде близко до него и съответно се издигат в култ тези, които са преките ценности – а преките ценности са свързани със забогатяване и с други стремежи, които общо взето по-трудно преминават през зоната на образованието вече и на културата. И по този начим имаме и такива електорални резултати и такъв тип хора управляват, защото те въплащават тоя тип интерес и според мен това не е случайно. Демокрацията ни показва какво е обществото и с някакво приближение общо взето такава е ситуацията.

За да се промени, единственото е властта да поеме такъв ангажимент, но след като тя напълно се е отказала от него или всъщност го задържа в някакви сфери само на риторическо ниво без да се оптива и да прави нещо в тях, тези сфери западат с годините. Това може да се проследи много лесно, тъй като в тези сфери практически няма обновление дори на битовата среда. Инвестиции в театри, в опери е умряла работа. От 25 години насам сериозна инвестиция в нещо такова няма. Ние нямаме новопостроен театър, който да е направен от нула, защото никой не мисли, че има нужда от нещо такова. Въпросът е даже по-тежък - става дума за битовото поддържане на тези, които съществуват в техния професионален вид, защото последните много големи обновления са правени много отдавна в това отношение и театри, опери те общо взето страдат от едно изоставяне чисто битово и технологично. И това показва, че всъщност сферата вече е занемарена от гледна точка на приоритетите на държавата.
[...]

Културата не е просто ей така за себе си, за да има култура там, за да имат възможността хората да отидат на това и това. Въпростът е, че културата осигурява една спойка на социалния живот, тя показва дали изобщо има социален живот. И когато нея започва да я няма в такива селища – първо в по-малки, после в по-големи лека полека, когато се отстъпват позиции, настъпва една социална ентропия, тези селища, самите те започват да загиват, тъй като животът в тях не е пълноценен докрай социален живот и започва да губи лека по-лека белезите на пълноценен социален живот. Първо изчезва операта, след това изчезва филхармонията или в обратен ред, след това ще изчезне и театъра и лека-полека се загубват позиции. Тези позиции на пръв поглед изглеждат така като ги губим, че не е фатално. Въпросът е, че след време започваме да виждаме в облика на хората в тези градове, тези липси започват да се усещат. Обществото губи някакви много важни за своята социалност неща, които въобще показват, че такава има и хората така подивяват. Те се затварят в себе си, маниера на тяхното общуване много стеснява своя кръг. Те вече не се събират заедно за да видят нещо, да го обсъдят, да говорят по него, да се свържат с него и чрез него да си обяснят свои проблеми. Те остават все повече в собствените си къщи затворени на някакъв социален минимум и спойката между тях, социалната, започва да се разпада. Това е подивяване на живота, защото те се обособяват, започва да важи средновековното правило, че моята къща е моята крепост, започваме да се охраняваме вътре, да ставаме връждебни едни към други вече с времето и така се губят някакви постижения на третата Българска държава, които тя вече е имала далеч преди 1944 година – неща, които са фундаментални за нацията. Народния театър не е основан от комунистите, той е основан много по-рано и това са институции, които когато социалния живот се развива, тогава всички тези неща процъвтяват – тях ги има, хората ходят, срещат се, обсъждат ги – въобще има белези на цивилизационно съществуване."